Бангкок

Пристигаме в Бангкок на време, въпреки закъснението при излитането. Резервирането на билети с прехвърляне в Дубай се оказа добра идея в края на краищата. Часът е 18.40 местно време и веднъж напуснали самолета усещаме драстичната разлика в температурата. Термометъра сочи 30 градуса, което е с около 20 градуса повече от Лондон. Започваме да събличаме дрехите и освен големите раници вече сме и с дрехи в ръцете. Неприятно, но няма какво да се прави. Насочваме се към граничниния контрол и по път установяваме колко мащабна е сградата на летището. След около 20-30 минути пеша достигаме до КПП-то. След известно чакане на опашка идва и нашия ред. Подаваме паспортите с предварително попълнените имиграционни карти и след няколко секундно соло изпълнение с печатите полицая ни дава документите плюс отрязъка на имиграционата карта с часта за напускането на страната. От там се отправяме към лентите за багажа. Оказва се, че и там късмета е на наша страна. След няколко минутно изчакване пристига първия куфар и „О, небеса“ веднага след него и втория . Минава ми мисълта, че никак няма да е лошо да пусна лотария веднъж стигнали града. От лентите се отправяме към изхода и митническия контрол. Гладко и безпроблемно както всичко до сега. Остава ни само да вземем такси и да се занесем до града. Предварително се подготвих изпечатвайки скица изпратена ми от хотела и адреса написан на тайландски – азбука невероятно трудна за разбиране. Някаква смесица между китайски и арабски която наподобява на писаниците на племеницата ми, когато беше четири годишна. Та с подготвените листа отиваме на стоянката, където след краткотрайно чакане идва наш ред. Определят ни шофьор и идва часта с договарянето на цената. Шофьора с основен английски ми съобщава някаква мъглява цифра, пали и тръгва. При създалото се положение и верен на българската си природа да не бъда прецакан му заявявам твърдо, че трябва да пусне апарата. След няколко секундно взиране в огледалото и преценка доколко съм сериозен апарата бива включен. Пътувайки мислено благодаря на Миро, които ме светна на триковете в общуването с бакшишите в Бангкок. Мислейки си и съзерцавайки мигащите светлини на многобройните небостъргачи в далечината шофьорът от изневиделица заявява „ Ти плащаш“. Поглеждам напред и виждам, че сме стигнали до пункт за плащане на магистрална такса. Въздишам и питам, колко ще ми струва точно. Отговора е 25 бата. Давам му пари, той плаща и ми връща рестото. Малко по нататък цялата история се повтаря. Този път таксата е 45 бата. Не знам защо, но нещо ми подсказва, че колкото и старание да вложих в това да не ме минат то така или иначе се случи. След около 40 минути път и обиколки в последната отсечка в търсене на хотела пристигаме. Окончателната цифра е 450 бата включително таксите.

Хотела не изглежда много обещаващо отвън. Улицата на която се намира и е пресечка на главния път още по малко. Срещу пресечката ни е едно от гетата на Бангкок, на самата улица от двете страни се помещават няколко магазина за резервни части, паркинг за мотопеди под наем и дом за масажи... След като си оправяме сметките и се качваме в стаята се оказва, че хотела е едно малко бижу. Нищо скъпо или екстравагантно, но стаята е идеално чиста, просторна, има балкон и което е най-важното климатик, който започва ефективно да охлажда минута след като е включен. Част от другите екстри са хладилника, бързовар, пакетчета 3 в 1, минерална вода и кексчета, които биват презареждани всеки ден и всичко това е включено в цената. Мятаме си бърз душ и след кратко оправяне на багажите се отправяме в леглата изтощени след близо 24 часовото ни пътуване.

Сутринта ни посреща с топло и задушно време, противно на прогнозите, които вещаеха гръмотевични бури и дъжд. Първата ни задача е да отидем до централната ЖП гара Ху Лумпонг, откъдето трябва да купим комбинирани билети през Сурат Тани за град Краби. Първата част от пътуването е със влак след което се продължата с автобус. Излизаме от хотела и се отправяме към главната улица. Стигайки до там веднага привличаме вниманието на шофьорите на тук-тук. Получаваме около 10 оферти в рамките на 1 минута. Отказвме ги всичките с доста усилия и ръкомахане. Както казваше бащата от сериала „ Васко да Гама от село Рупча“ – единствения начин да опознаеш един град е да го обходиш пеша. Неговия мотив беше, че е стиснат и не искаше да си хаби валутата, но за опознаването на града е на 100% прав. След като отбихме атаките на тук-туците, започнахме да гадаем на къде точно трябва да тръгнем. Винаги първия ден е най-трудно. Нямаш ли поне 2 точки за ориентир и представа за географска посока и най-добрата карта да имаш пак няма да можеш да се оправиш. След като спряхме един човек и го питахме за посоката на гарата се оказа, че това което аз съм мислил за запад всъщност е изток. След известно ходене пеш и консултация с друг човек на улицата се оказа, че сме в правиланат посока. Тридесет минути по-късно вече сме на гарата. Още преди да влезнем в гарата биваме спрени от жена, която ни вее служебна карта в лицето и ни обяснява че работи за туристическия център. Пита ни за къде искаме да си купим билет и след кратък преглед на няколко таблици започва да ни обяснява в колко часа има влак и , че няма проблем да вземем комбиниран билет. След това ни обяснява, че трябва да отидем до туристическия офис, който се намира от другата страна на улицата. Любезно и благодаря и подминавам на път за гарата. Не знам дали е било измама и на какъв принцип работят подобни туристически центрове, но при положение, че съм на гарата и мога да си взема билетите от гише шансовете да ги купя от някой друг са минимални да не кажа нулеви. Пропряваме си път навътре и се подреждаме на една от опашките. Малко след това жена в униформа идва и ни пита за къде искаме да си купим билети. След като и отговарям, същата ме моли да я последваме. Решавам да я последвам но след като виждам че подминава и последното гише започвам леко да се изнервям и и казвам, че няма да си купувам билет от друго място освен от гише. Явно не съм от първите раегирали по същия начин жената ми се усмихва и ми казва, че от другата страна има също гишета. Оказва се права. Отиваме на едно тях и служейки като преводач обяснява на служителката от другата страна за какво сме там. След като установяваме, че няма места в първа класа и няма легла на долно ниво във втора класа купуваме билети за каквото е останало. От гарата се отправяме за първата забележителност храма Уат Патун Конкха. За да стигнем до там трябва да минем през китайския квартал. Жегата става непоносима въздухът е изпълнен с миризмата на готвеща се храна и урина. Тротоарите са отрупани със сергии за сувенири, дрънкулки, храна и плодове. Двама човека трудно се разминават. Успяваме да намерим една пряка незапълнена от пазари и се отбиваме в нея. От тук нататък разходката ни продължава по-поносимо и доста по-бързо. Излизаме малко встрани от целта ни, но след пресичане на лудото движение което тече във двете посоки през Мемориалния мост и няколко минути пеша достигаме до храма. На входа все още оглеждайки се и опитвайки се да разберем дали от там се влиза биваме заговорени от единия от шофьорите на паркиралите отвън автобуси. Човека ни обяснява, че храма е затворен за посетители заради будиските служби по случай настъпването на китайската нова година. След като поседяхме още няколко минути говорейки решаваме да се отправим към другият храм във списъка ни, а именно Уот По. За него повече в седващата статия плюс снимки.